Общинска администрация Павликени

Община Павликени е разположена в Централна Северна България и е от трети функционален тип. Разположена е в Северния централен район на страната. Заема западната централна част на Великотърновска област и граничи с общините Велико Търново, Свищов, Полски Тръмбеш, Севлиево, Сухиндол и Левски. Площта й е 622,569 кв.км., което представлява 13.1% от територията на областта. Градът е важен железопътен център по ЖП линията София-Варна. През града минават няколко важни пътища, които го свързват с градовете Велико Търново, Севлиево, Плевен, Свищов, Полски Тръмбеш и Русе. В състава на общината влизат 20 населени места, от които с брой до 500 жители са 5 населени места, до 1000 жители - 7 населени места, до 1500 жители - 4 населени места, до 2000 жители - 2 населени места. С над 2000 жители е гр. Бяла черква, а гр. Павликени е с над 13000 жители. Урбанизираната територия на общината заема площ 39935 дка. В рамките на общината влизат градовете Павликени и Бяла Черква и селата Батак, Бутово, Вишовград, Върбовка, Горна Липница, Долна Липница, Димча, Дъскот, Караисен, Лесичери, Михалци, Мусина, Недан, Паскалевец, Патреш, Росица, Сломер, Стамболово. Туризъм На територията на общината са открити следи от живота на праисторическия човек (късен палеолит - 40000-14000 г. пр.н.е.). В районите на вулканичните образувания (могилите до селата Върбовка и Бутово), на запад от Павликени, през трако-римския период са възникнали няколко керамични центъра. На 4 км западно от Павликени се намира единственият по рода си на Балканския полуостров античен керамичен център, просъществувал от III до V век от новата ера. Разкритите основи на жилищни сгради и работилници са консервирани и експонирани. Изградената база за представяне на подвижните находки и провеждане на научни мероприятия, както и общото благоустрояване на прилежащата територия повишават неговата ценност и като туристически обект. В общината има запазени интересни обекти и паметни места от борбите срещу османските поробители. По-значимите от тях са обозначени с паметници и се поддържат. Такива са местностите Косматица край с. Върбовка, Канлъдере край с. Вишовград, Карапанова кория и др. Изброените обекти далеч не обхващат всички исторически забележителности, но най-добре се вписват в заобикалящата ги природна среда. История Павликенският край е бил населяван от най-дълбока древ­ност. При археологически разкопки са открити следи от ново-каменната и каменномедната епоха ( VI - IV хил. пр.Хр.). По- късно обитателите на района били тракийските племена кро бизи и уздицензи, които водили непрестанни войни с не един завоевател. Най-тежка била борбата с римляните, която продължила век и половина и завършила с окончателното покоряване на тракийските земи. Най-добре проучен е архитектурният комплекс (вила рустика) в м. „Върбовски ливади" - 5 км западно от Павликени. Имението било собственост на богат тракийски земевладелец, поставил се в услуга на новата римска власт. Вилата има интересно строително решение - различни по размери и предназначение помещения са подредени около вътрешен двор с красива колонада. Специално съоръжение (хипокауст) поддържало постоянна температура в помещенията и осигурявало отоплението на типичната римска баня с три отделения. Гипсовите тавани на помещенията били богато украсени с цветни растителни орнаменти. Разнообразен археологически материал - глинени съдове, лампи, бронзови апликации, накити, повече от 3700 сребърни римски монети, оброчни плочки, земеделски сечива и други находки разкриват бита на обитателите. През 1971 г. на територията на архитектурния комплекс край Павликени е разкрит античен керамичен център за производство на художествена, битова и строителна керамика. Такива центрове са открити и край селищата Бутово (1969 г.) и Бяла черква (1973 г.) Наличието на множество грънчарски пещи и работилници, намерената в тях керамична продукция и инструменти на старите майстори предоставят възможността да се проучи античното керамично производство. То представлявало дълъг и сложен технологичен процес, обезпечен от естествените находища на подходяща глина в района. Процъфтяващият керамичен център и античното селище стават жертва на варварските нашествия. Нахлулите от север готи, в средата на III и началото на IV в., оставят зад себе си пепелища и разрушения Завинаги било спряно грънчарското колело, а огънят в пещта на античните майстори загасен. През IV-VI в. в земите на днешния Павликенски край били построени ранновизантийски крепости, които охранявали установените търговски пътища. Те не загубили своето значение и по време на средновековна България ( VII - IХ, ХII -Х IV). Името си Павликени градът получил от павликянството, което било едно от най-значителните средновековни социално-религиозни движения на селските маси в Европейския Югоизток. Първите заселници - павликяни се установили по тези места през втората половина на XIV в., подгонени от османското нашествие на Балканите и официалната православна църква Основаното от тях селище било наречено Маринополци, но мюсюлманите и православните от околните села го назовали с името на сектата - Павликян. Маринополци се среща в докладите на католическите мисионери и в повече от 20 географски карти на нашите земи от XVII и XVIII в., докато в османските архиви и регистри е посочено с името Павликян. Историческите извори доказват, че двете имена били използвани едновременно столетия. През XV в. Марипополци имало 59 домакинства, а в 1622 г. - около 200 с над 1000 души българипавликяни. Те станали обект на католическата пропаганда, а селището - арена на сблъсък между трите религии - павликянската, католическата и мюсюлманската. Значителна част от павликяните приели католицизма, но наскоро след това много от тях били помохамеданчени. Други продължили да отстояват сектантските си възгледи. В началото на XVIII в. българските домакинства били 107. В следващите години павликяните - католици били обхванати от силни миграционни процеси, като увличали и останалите непомюсюлманчени павликяни. Към 1840 г. по­следното павликянско домакинство напуснало селището, оставяйки завинаги в наследство името на вярата си. В него останало само мохамеданско население, което по време на Осво­бодителната руско-турска война (1877-1878) масово се изселило. Възраждането идва с високата и справедлива заявка на българския дух за национална независимост. В борбата за духовна и политическа свобода населението на Павликенския край има своето достойно място. На робския режим в османската деспотична държава, на опитите за асимилация се противопоставя благородният устрем към възкресяване на националното самосъзнание на българина, към повишаването на националното самочувствие. Няма селище в района, в което да живеят българи и да няма българско училище със светски характер. Народните читалища се утвърждават като огнища не само на просветна и културна пробуда, но и на революционна дейност и подготовка за участие в назряващите исторически събития. Този край пази спомена за четата на Филип Тотю, която през м. май 1867 г. води героично сражение в м. Косматица край с. Върбовка. Една година по-късно, през м. юли 1868 г. легендарната чета на X. Димитър и Ст. Караджа пише в Павликенското землище една от най-ярките страници на национално-освободителната ни борба. В проведените тук четири сражения - в лозята край с.Карайсен, в м. Дядопановата кория край с. Горна Липница, в местностите Дълги дол и Канлъдере (край Бяла черква и Вишовград) четниците дават блестящ пример за честна и безкористна служба на отечеството си. Революционното съзряване на Павликенско е свързано с имената на Матей Преображенски и Ангел Кънчев, основали първите революционни комитети, възродили надеждата за друга историческа участ на България. След тях тръгват местните патриоти Бачо Киро и поп Балчо, свещ. Петър Драганов и Васил Неделчев, Тодор Лефтеров и много други сътворили с мисъл и дело неповторимия облик на цяла епоха. Революционните настроения имат своя завършен израз в участието на около двеста въстаници от Павликенските села в четата на поп Харитон, която първа развява знамето на въстанието в Север­на България. През м.април 1876 г. земеделци, учители, занаятчии от Бяла черква, Михалци и Мусина, Дичин, Дъскот и Вишовград оставят костите си в Дряновския манастир след драматичен сблъсък с многоброен враг. Те дават поредното доказателство, че народът вече е узрял за свободата си. Тя идва година по-късно с Предния отряд на руската армия. На 6 и 7 юли 1877 г., предвождани от ген. Гурко и офицерите Светополк Мирски и Евгений Максимилиянович, на път за старата българска столица Търново, руските войски освобождават селищата от района. Изпълнявайки патриотичния си дълг десетки доброволци от Павликенско застават в редиците на българското опълчение. Победният край на руско-турската война оповестява новото летоброене на обособилата се Павликенска околия. След Освобождението (1878 г.) в резултат на вътрешни миграционни процеси и аграрния преврат етническият облик на Павликени се променил изцяло. Селото било заселено с будни български домакинства от съседните села и Балкана. Мнозина от новите заселници били българи-християни, вземали непосредствено участие в борбите за национално освобождение, църковна независимост и развитие на българската про­света. Те му предали своя революционен дух и спомогнали бъдещото му развитие и просперитет. През последното десетилетие на XIX в. Павликени в своето развитие изпреварило съседните села и постепенно приело нови функции. За това допринася благоприятното географско разположение на кръстопът между големите градове, плодородната долина на р. Росица, но преди всичко предприемчивостта на местното население. Община Павликени първоначално представлявала самото село Павликени, което се управлявало от Павликенски селски общински съвет. Първият кмет на селото бил Начо Кавата - един от първите му заселници. След Освобождението до 1894 г. Община Павликени била в рамките на Паскалевска околия и в границите на Търновското окръжие. При първото преброяване през 1880 г. Павликени било населено с 580 жители. Една от първите грижи на новите заселници в Павликени било обучението на децата им. Оценявайки потребността от просвета и образование трудолюбивите и будни павликенци устроили своето първо светско българско училище. През есента на 1880 г. в плевнята на Иван Маринов в „Балканджи махала" учителят Никола П. Станчев поставя началото на учебното дело. Принадлежността на жителите на Павликени към право славната вяра и техните религиозни нужди пораждат необходимостта от обособяване на нова енория и построяване на духовен храм. Първият свещеник на Павликени е Иван Пенчев, ръкоположен на 2 март 1881 г., а църквата е построена през 1882 г. с труда и средствата на всички павликенци. Освещаването на божия храм става на 20 декември 1882 г. от Търновския митрополит Климент, който и обявява патрона на черквата - „Пресвятая Света Богородица". В чест на Светата Майка в продължение на един век празникът на Павликени се чества на 21 септември, деня на рождеството на Пресветата Богородица (т.н. „Малка Богородица" - на 8 септември по нов стил). Отчитайки бързото развитие на земеделието и животновъдството в района, както и нуждите на населението от околните села, прозорливата местна Павликенска управа през 1897 г. взема решение за откриване на седмичен пазар за животни. Три години покъсно е уреден пазар и за селскостопанска продукция. Това започва да привлича все повече хората от околните села, дава възможност за развитие на търговията и на занаятите в Павликени. Предопределено от равнинното и плодородно землище на селището, като основен поминък на населението се утвърждава земеделието. Благоустрояването на Павликени, цялостното му обществено-икономическо и политическо развитие, както и увеличеното население, го утвърждава като стопански и културно-просветен център на селата в района. Всичко това дава основание на тогавашния Министерски съвет с Постановление № 72 от 29 юни 1943 г. да обяви село Павликени за град, а Павликенската селска община се признава за градска такава. (Държавен в-к.,бр. 153 от 12.07.1943 г.) В новата обществено-политическа обстановка след Втората световна война, правителството на ОФ с решение от 01.01.1945 г. възстановява Павликенска околия, в състава на която влизат околните 27 села. Селищата Сухиндол, Красно Градище, Горско Косово и Бяла река са присъединени към Павликенска околия през 1950 г. След 1951 г. управлението на околията се поема от Изпълнителен комитет на Градски общински народен съвет, начело с председател. Павликени е център на околия до 1959 г., когато България е разделена на окръзи, а градът и прилежащата му община са включени в състава на Великотърновски окръг. На основание на проведен референдум и в изпълнение на Указ № 31 от 14.02.2000 г. на президента на Република България, обнародван в ДВ, бр. 16 от 25.02.с.г., са утвърдени нови граници на Община Павликени, като към нея се присъединява и с. Долна Липница.